2017/03/02

Дасман

Когато бях 11 клас може да се каже, че интересът към философията се зароди в мен, и то благодарение най-вече на любознанието ми, написаното в учебника и начина на преподаване на учителя ми. Урокът за дасман-щината бе поредният, който остави дълбоки отпечатъци в мен най-вече поради факта, че едно столетие по-рано други прозорливи хора са предупреждавали накъде се е запътила цивилизацията ни. Бях потресен от съучениците си, които се вписваха в образа на дасман и имаха златната възможност да осъзнаят това, но не можеха да се разпознаят, дори иронизираха другите.

Следват цитати от различни Интернет сайтове в българското пространство, които съм синтезирал и подредил адекватно. Живот и здраве ще намеря в старата си къщурка къде е учебника ми по философия, че май го бях давал и на по-млади членове от родата, или в краен случай ще си го купя. Съдържа ценна информация, която ще публикувам в бъдещето на блога ми. :) Повечето от следващата цитирана информация присъстваше в учебника:



~~~


Философията на Хайдегер оказва силно влияние върху формирането и развитието на екзистенциализма, особено на френския и на философската херменевтика като течение, както и на съвременната философска антропология. Определението Das Man е на Мартин Хайдегер, който го дава, за да посочи заплахата от масовидно и обезличено съществуване. То произхожда от неопределителното немско местоимение, членувано като съществително от среден род. На български език няма точен превод. На английски се превежда като they, а на френски като le on.

Das Man или човекът-маса – това е онзи, който е като всички други. Онзи, който говори за нещата както „се говори” за тях, чете книги, които „се четат” от другите, мисли за нещата така както „се мисли” за тях.

Das Man е онзи, чийто речник е съставен от клишета и празни приказки. Онзи, който не напуска баналното. Das man e повърхностен и с удоволствие се плъзга по повърхността. Често е хронично депресиран, а може би дори и невротизиран от някакво важно отсъствие, което изпитването на удоволствие не може да му осигури.

Das Man е онзи, който иска да наложи своята невзрачност и обикновеност навсякъде, да я узакони като единствен стандарт за всички. За Das Man да си различен от другите е неприлично. Das Man цени не своите отлики, а еднаквостта с останалите. Das Man е онзи, който вижда смисъла на своя живот в това да имитира повечето хора.

Das Man е не личност, а индивид – единичен представител, екземпляр на общността, на масата. Das Man е онзи, който автоматично се съгласява с нормите на мнозинството и на който му липсва критичност към неговото собствено битие. Движи се само в посоката на общите течения и така не му се налага да полага усилия за своето усъвършенстване.

Чрез Das Man говори анонимният глас на всекидневието. Той обича да решава кръстословици – знае много неща, за които не знае друго освен броя на буквите. Той е любопитен, интересува го сензацията, екзотиката. Докато вглъбеният човек избира дълбоки книги и ги чете по няколко пъти, Das Man не обича да се вглъбява. Das Man не подлага никое мненние на съмнение и критика. Той обича слуховете и мълвата – тези анонимни мисли са точно за него. Те са анонимните мисли на анонимния Das Man, лишени от ясна и отговорна лична позиция. Das Man е всеки и никой.

Това е и единствената чест за Das Man – че е особен философски персонаж. Иначе той е безлична маска, която човек всекидневно носи. Обществата, доминирани от такива човеци, не търпят изключения от масата и се опитват да смажат и санкционират всеки, който е оригинален, различен. Господството на човека-маса в обществото означава потискане на творческите малцинства и на хората, принадлежащи на квалифицирания елит. В такива общества диктатор e безликото и анонимното, а жертва е човешката уникалност.



~~~


Кой е das Man?

Често чуваме около нас фразите: “Както се казва …”, “Говори се, че ..”, “Сега е на мода да се носи …”, “Днес вече не се слуша…”, “Чу ли какво се говори за …” и други подобни. Някой говори и живее от името на това “СЕ”. Кой говори и живее по този начин?

Мартин Хайдегер го нарича „das Man”. Das Man е онзи, който-е-като-другите. Човек-огледало, живеещ в и от повърхността на чуждите отражения. На тази повърхност й липсва личното, уникалното. Das Man посещава места, на които “се ходи”; членува в партии, в които е полезно “да се членува”; харесва онова, което днес “се харесва”. Този обтекаем и безлик живот е животът на един das Man. От такъв живот никой не е застрахован. Защото е лесно (и често дори материално полезно!) да си огледало на тълпата, трудно е да си личност въпреки нея.


Как говори das Man?

Речта на das Man е бърборене. Речникът е съставен от клишета и баналности. Бърбори за прозаични всекидневни действия (“отидох-върнах се”), за вещи (“имаше-нямаше”), изказва се плитко за ценности (“харесва ми – не ми харесва”). Не владее богатството и финеса на езика (“ъ-ъ-ъ, ами не знам как да го кажа”). Речта му е претрупана със щампи и паразити (“нали се сещаш”, “на практика”, “така да се каже”).

За контраст на този език Хайдегер дава пример с езика на поетите. Защото техните думи са най-далеч от сивия език на тривиалното. Чрез езика на поета просветва най-нетривиалното – самото битие. Поетът умее да дестилира думите и да създава онзи “словесен пейзаж” (Христо Фотев), където светът е красив и приканва към съзерцание.


От какво се интересува das Man?

Das Man е повърхностен. Той не обича да вниква бавно и внимателно в нещата – за него е удобно да се плъзга по тяхната повърхност. Das Man не чете и не мисли над Библията например, той обича кръстословици. Предпочита да знае по малко за разни случайни неща, вместо да разбира много за малко, но важни неща. Най-често неговото “знаене” е “кръстословично” – ограничава се до броя на буквите от името на нещата. Може да знае, че “Набуко” е опера, но нито е гледал операта, нито пък го интересува.

Той е любопитен, интересува го сензацията, екзотиката. Неговата Библия е „Книгата на рекордите” на Гинес. Ще чете с интерес за безсмисленото (“колко е голяма най-голямата торта на света” или “кой има най-дългите нокти”), но няма да отдели време, за да размишлява над собствените си ценности, да се ориентира в напредъка на медицината, в проблемите на екологията или в тези на глобалната икономика. Той предпочита да се развлича, т.е. да се отвлича от същественото, от онова, което изисква добре информиран и обмислен личен избор.


Мълва и анонимност

В света на das Man “всеки има свое мнение” и никой не се интересува от истината. Това е удобна позиция, защото никой за нищо не носи отговорност. Das Man не подлага ничие мнение на съмнение и критика. Обича слуховете и мълвата. Тези анонимни и аморфни “мисли” са точно за него. Това са лековатите мисли на безметежния das Man.



~~~


Днес се разчетох из учебника ми по философия. Това от „Човекът-маса. Средният човек” (или „das Man” от „Sein und Zeit” на Martin Heidegger) ми се видя особено интересно. Това се дължи на процесите на нивелация и уеднаквяване на хората, на техните действия и вкусове в резултат на стандартизирането на живота, в основата на което стоят световната пазарна икономика и нощта на масмедиите.

Направи ми толкова силно впечатление, защото всеки ден го срещам. По улиците, на даскало, у нас, даже понякога вътре в себе си. Всеки опит на някой да бъде по-различен бъде заклеймяван и подтискван, освен ако не се случи да се хареса на das Man, тогава бива копиран. Проблемът е, че с всеки изминал ден процентът на das Man-ите се увеличава. Навсякъде виждам едни и същи хора, с еднакво мислене (ако е налично), еднакви интереси, еднакви вкусове и т.н., и в същевременно всеки претендира да е уникален (по което се различава от das Man), но въпреки това е част от масата, част от безличното множество. Твърдят, че не са като другите, а слушат музика, която преди не им е харесвала, но сега е популярна, правят неща, които не им харесват (или поне преди не са им харесвали), за да се чувстват част от обществото, почват да се променят, така че да си паснат в тълпата и да се чувстват по-комфортно (нарочно използвах тази чуждица вместо „удобно” за да си направите аналогията с "конформизъм"). Ако не са едни и същи, то тогава следват друга вълна – друг облик на das Man.

Знам, че ще последват коментари от рода на „Аз не съм от тях!”, „Да, брато, прав си, за съжаление гадините са навсякъде...”, „Тук не си прав!”, обаче, моля ви, замислете се преди да пишете. Погледнете в себе си, погледнете в другите, и ми кажете – не прилича ли всичко на 1 огромно огледало с леки дефекти?



~~~


3. Самотата

Ако за "das Man" тълпата е убежище заради нейната без-личност, то за екзистенциално настроеният човек масовото е подтик към уединение.
Всяко сериозно размишление вглъбява и с това усамотява. Характерен е случаят с Декарт. Както видяхме при темата за съмнението, Декарт достига до истината, до "Cogito, ergo sum", с цената на съзнателно дистанциране от външните неща, от чуждите мнения, дори от собственото си тяло и едва в самосъзнанието (мисълта за самия себе си като мислещ) той намира сигурна защита от злия демон-измамник. За Декарт дори Бог е само идея, а не жив Бог, към когото може да се обърне с молитвено доверие. Френският философ повечето време живее извън родната Франция в различни градове на Холандия и Швеция. Често сменя жилища, за да остане инкогнито и да не бъде обезпокояван при философските си размишления и научни изследвания. Общува главно с писма. Декарт е символ на философската и биографична самота.

Екзистенциалните форми на самотата са различни. Самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Такъв е антикварният човек. Той е потопен с носталгия в миналото – било поради ценностна неприязън към настоящето, било защото е загубил близки хора или животът му е бил свързан с вече отминала социална форма. Човек може да бъде самотен, когато е отхвърлен от настоящето и прогонен в неговата периферия. Такъв е аутсайдерът, неудачникът на епохата. Той иска, но не успява да попадне в динамиката на деня, да има значение за живота на останалите.

По-друга е самотата на бунтарите, които не просто не желаят да останат в настоящето, но и активно се стремят да създадат друго настояще и за останалите. Близки до тях са мечтателите, само че те по самата си душевна и духовна нагласа винаги ще си остават в бъдеще, което е тяхно лично настояще. Подобна е позицията на пророците и гениите. Те също са в бъдещето, но го вещаят и предлагат като дар за настоящето и на останалите.


4. Смъртта

Das Man отбягва да мисли за смъртта. За него тя е нещо, което се случва само на другите, тя е нещо случайно („лош шанс”), факт от статистиката, но не и екзистенциално присъствие. Смъртта обаче има свои знамения – болката и болестта. Те са в състояние да пропукат доспехите на сляпата ни безгрижност и тогава човек проумява, че има неща, които са несподелими. Другите съчувстват, но болката е „неописуема”, защото съществува само като моя. Тогава човек разбира, че в неговата еднаквост с останалите има неща, които са само свои. „Никой не може да умре вместо мен!” Тук човек добива усет за своята единственост и еднократност и с това сваля маската на еднакъв das Man.

Човек разбира, че е краен, че неговото време не е безкрайна линия, а е временно. Човек схваща битието си между нищото преди и нищото след него. Миналото-спомен и бъдещето-проект са разграничени от чезнещата межда на настоящето. Тези три момента на екзистенциалното време Сартр нарича „екстази”. Те са присъщи само на човека, защото природата е едно вечно и пасивно настояще. Човек обаче присъства, той съществува съвместно с отсъстващото минало и бъдеще. Това означава, че човек е и не е, е битие и нищо. Човешкото съществуване е „изпълнено” с липси, недостици и отсъствия. Всички те са прояви на съпътстващото човека нищо.

„Човекът е битие-към-смъртта” според Хайдегер. Смъртта е екзистенциалното небитие, което чрез нищото зее в битието на човека, в неговото житие, а то е битие-време.


5. Страх, тревога, безпокойство

Тази открита от самотата и смъртта уединеност и единственост на човека го поставя в особено настроение. За негово обозначение се употребяват термините Angst на немски, anguish на английски и angoisse на френски. Това екзистенциално настроение на човека може да се преведе като страх, тревога или безпокойство.

Има два вида страх. Първият е предметният страх. Той се появява, когато сме заплашени от нещо конкретно. Така Сартр дава пример с уплахата, предизвикана от една внезапно появила се на прозореца черна маска. Ние можем да запазим самообладание, да я отстраним, да побегнем или, ако тези варианти не са възможни, да изпаднем в безсъзнание от страх, като по този начин напускаме света на страшния предмет, щом не сме успели да се справим с него.

Друг е обаче екзистенциалният страх. Той не е страх от нещо, а от нищото. Затова страхът от смъртта е екзистенциален страх, защото смъртта е нищо, а не нещо. Когато ходим по ръба на пропастта, ние се боим не от нея – защото тя не ни въздейства, а от собствената си свобода, от възможността да скочим в нея. Но възможността е нищо, а не нещо.

Когато човек прави важен избор, тогава той е в състояние на тревога, на безпокойство, защото с него той трябва да избере самия себе си, т.е. да бъде автентичен. Ако сляпо следва чужди съвети, изборът няма да е негов. Човек затова се тревожи, безпокои, защото няма образци на поведение, приемливи за всички ситуации. Защото само вещите са еднакви, а екзистенцията е уникална. Така екзистенциалната форма на Хамлетовия въпрос е „Да бъда или да не бъда самия себе си”. На das Man му е уютно в тълпата, защото там той е като всички и тази еднаквост го прави спокоен, безгрижен. Там той има алиби – „така правят всички”.

Екзистенциалният човек обаче екзистира, той непрестанно „прави себе си” (Сартр). Затова съществуването предхожда същността. Човек не е предопределен, той е своят собствен проект.


6. Любовта

Онова събитие, което преодолява самотата, но не накърнява, а усилва индивидуалността, е любовта. Тя е отношение към другия като към свой абсолют. В любимото същество човек вижда условието за своя свят („не мога без него/нея”). Хайдегер нарича човека „битие-в-света” и „събитие”. Любовта е тази уникална съвместност, която може да създаде самодостатъчен свят. Затова влюбените търсят уединение. Тук няма условия „ако..., то ...”. Другият е безусловно желан и не може да бъде използван като средство за нещо друго. Влюбените се кълнат във вечна вярност, защото вечността, безкраят на времето е един от символите на абсолютното. Те си измислят нови имена, защото името е знак за навлизане в света, а тук се е появил нов свят.

Според един разказан от Платон мит в неговия диалог „Пирът” хората някога са били андрогини, т.е. двуполови същества, но силата им била толкова голяма, че боговете се побояли за властта си и ги разделили на две еднополови половинки. Оттогава човек търси „своето друго” и щом го намери, идва до ентусиазма на любовта, за която „няма нищо невъзможно” в света.



§

No comments:

Post a Comment