Гъвкав като био маруля, жив като еко репичка,
заземен като планински картоф и окрилен като диво паточе, прекосяващо любознателно
и чистосърдечно горския ручей, неосъзнаващо дълбочината му, смело плъзгайки се
по повърхността, запазвайки целостта си, лавирайки между острите скали и
зловещи клони, стремящи се да съдерат гъшия му пух от естествена и нежна кожа –
съм хванал перото и пиша, точно преди да достигна края на потока и великото ми гмуркане.
:)
Пропада паточето с поточето надолу, в дълбините
(не на жената, а) на земята, „без да знае” къде ще го отведе пътя, а отстрани
лисици и хиени се облизват подигравателно, но и страхливо, ала не могат да
рискуват живота си, връхлитайки паточето, защото, парадоксално – атмосферата
там го пази. Естествен филтър, който възпира прогреса на останалите, използвайки
страха като инструмент – та кой би се отказал от територията и статута си в
дивата джунгла, които толкова е градял?